Има два начина да се разделим с някого – с достойнство или без… В първия случай ще успеем много по-бързо да върнем хармонията си, да осмислим уроците и да продължим напред.

Във втория случай ще потънем в самосъжаление, омраза и гняв, и ще подхранваме болката си неопределено дълго време.

Тъжната истина е, че в повечето случаи, когато се разделяме, сякаш се чувстваме  длъжни да намразим другия, иска ни се да го изтрием, да го зачеркнем от живота си, Чувстваме се предадени, излъгани, озлобени. 

Сякаш инстинктивно се опитваме да изкараме пред себе си бившия любим човек възможно най-лош, за да можем да понесем по-лесно липсата му. Оплакваме се, съдим, обвиняваме, късаме снимки, изхвърляме спомени… Потъваме в океана от негативни емоции, които ни пречат да продължим напред.

Изкарвайки другия лош, влизаме в ролята на жертва и, потънали в самосъжаление, продължаваме да се самонараняваме. Слагаме негативен етикет на приключилата връзка и така я архивираме в подсъзнанието си. Но като такава, в бъдеще, тя ще ни носи само болка, комплекси и страхове.

А може и да не е така… Ако наистина сме обичали някого, е въпрос на самоуважение да се разделим с добро, колкото и да сме се наранили.

Можем да запазим хубавите спомени, ако осъзнаем, че всеки има своя истина и всеки обича само толкова, колкото може. Ако осъзнаем, че когато някой излиза от живота ни, отстъпва мястото на по-подходящия. Раздялата слага край на дисхармонията в една връзка, за да открием хармонията в друга. 

Популярното схващане, че когато се разделиш с някого, трябва да го изтриеш от живота си и да затвориш безвъзвратно страницата, ни пречи да осмислим много важни истини за себе си и за любовта. Защото има какво да препрочитаме и учим (дори след години) от тази страница в живота ни…

Всеки, когото сме обичали, е част от живота ни, Дори да ни е дал болезнен урок.  С времето все по-ясно ще виждаме и своя принос за раздялата, ще осъзнаем, че ние също сме причинявали болка и сме раздавали щедро уроци на другия

Това, че сме се разделили с някого, не означава, че времето с него е било пропиляно. Тръгването от нулата е само привидно. Всъщност всяка следваща връзка е в известен смисъл, продължение на предишната.   

Всяка любов ни помага да растем. Показва ни слабите страни, по които трябва да работим, и травмите от детството, които трябва да преодоляваме.

Най-доброто за нас е да погледнем назад с благодарност за всичко ценно, което сме научили и преживели заедно и да приемем, че така е трябвало да стане по безброй невидими причини, които тепърва ще осъзнаваме… Така, бившата любов вече няма да ни пречи, а дори ще ни помога за бъдещите ни връзки с прозренията и с опита, които ни е дала.  

Да продължим да уважаваме човека, когото сме обичали, и искрено да му желаем щастие, е напълно възможно. Когато се откажем от драмата и самосъжалението, избираме любовта към себе си и самоуважението. 

Избираме да живеем красиво. 


Когато вкъщи започнат да летят чинии

10 начина за освобождаване на напрежението във връзката Всяко съвместно съжителство преминава задължително през периоди на нарастващо напрежение. Близостта е изпитание, при което е неизбежен сблъсъкът на убеждения, навици, его. Кризите винаги са знак, че са се…

Как да помогнем на децата да преодолеят страховете си?

Светът е изправен пред изпитание, което със сигурност ще ни направи по-мъдри и силни, по-осъзнати. Защото всяка криза носи послание и възможност за духовно израстване. Всяка криза ни казва, че нещо би трябвало да се промени. Начинът да оцелеем е да еволюираме – както индивидуално, така и като общество.

Любовта е психотерапия

Споделената любов е естествена и мощна психотерапия, при която всеки е психотерапевт на другия. Когато обичаме и се чувстваме обичани, отваряме душата си. Близостта на любимия ни позволява да освободим потисканите през годините чувства и емоции, което всъщност означава, че на човека до нас му се налага да понесе тежестта на нашите травми.

В какъв филм живееш?

Има един израз в разговорния български „филмираш се“, който използваме обикновено в случаи, когато някой се самонавива и вживява в някаква измислена от него история, която често е далече от истината.

Синдромът на прекалената сериозност

Учили са ни от малки да бъдем сериозни. Да се фокусираме върху проблемите и задълженията и да ограничаваме забавленията. Да не си „губим“ времето, да не се смеем в час, да не се шегуваме когато трябва да сме сериозни…


Прочетете още: