В тийнейджърските си години и известно време след това много обичах да споря – с приятели, с родителите ми, дори с учителите си (спомням си как самоотвержено се борех срещу изискването в училище момчетата да бъдат много късо подстригани.) Изпитвах удоволствие да водя интелектуални словесни битки (понякога с часове), търсейки истината за живота. В повечето случаи спорех по важни теми, но понякога ей така, за забавление.

Колкото повече научавах за взаимоотношенията между хората обаче, толкова повече осъзнавах, че в спора рядко се ражда истина, но често се раждат агресия, болка, обида, инат, лъжи и манипулации – волни или неволни.

С течение на времето разбрах, че няма абсолютна истина, че всеки вижда света през филтъра на своите убеждения, предразсъдъци и страхове.

Разбрах, че колкото по-настоятелно се опитваме да убедим някого в нещо, толкова повече той ще затвори ума си за всичките ни аргументи. Егото му ще замъгли всякаква мисловна дейност. Всъщност вероятността другият да се съгласи с нас е много по-голяма, ако му признаем правото да не се съгласи.

Разбрах, че никога не може да си прав, когато се бъркаш в чужд живот, когато осъждаш и обвиняваш. Но винаги си прав да постъпваш както искаш в своя живот, дори с риск да сгрешиш. Понякога грешките се оказват правилни, а „разумните“ избори – грешки.

Разбрах, че възмущението е присъща черта на хората с предразсъдъци.  Възмущението е демонстриране на превъзхоство над другите и пълен отказ да ги разбереш. Хората, които са убедени, че знаят всичко, знаят най-малко.

Разбрах, че когато сме изпълнени с любов, винаги сме по-близо до истината – както до нашата, така и до чуждата.

Има граница, пресичането на която превръща разговора в битка. Това е моментът, когато възможностите за надграждане в гледните ни точки са се изчерпали и е време да спрем. От тук нататък вместо да разширяваме умовете си, започваме да ги затваряме. В най-крайните си форми ожесточеният спор се превръща във война – в семейството, на работното място или дори между държавите. А войната никога не носи нещо добро.

Вече знам, че ако някой не желае да види истина в моята гледна точка, няма смисъл да го убеждавам. Ако наистина съм права, рано или късно той ще го разбере. Защото кой доколко е бил прав показват само животът и времето.

Вече знам също, че когато не съм съгласна с някого е възможно да греша и да го разбера чак след години. Знам, че е мъдро да уважаваш чуждата гледна точка, дори и да не я приемаш. Може би някой ден, след време, тази чужда гледна точка ще ти помогне по някакъв начин, когато си готов да я разбереш.

Защото представата ни за истина се променя и развива заедно с нас.

Все пак понякога в спора наистина се ражда нещо добро. Когато и двете страни са достатъчно израснали духовно, достатъчно толерантни и достатъчно мъдри, за да знаят, че още много неща не знаят. Тогава двете гледни точки не се противопоставят, а взаимно се разширяват, откривайки нови непознати истини. 

Любовта е психотерапия

Споделената любов е естествена и мощна психотерапия, при която всеки е психотерапевт на другия. Когато обичаме и се чувстваме обичани, отваряме душата си. Близостта на любимия ни позволява да освободим потисканите през годините чувства и емоции, което всъщност означава, че на човека до нас му се налага да понесе тежестта на нашите травми.

Синдромът на прекалената сериозност

Учили са ни от малки да бъдем сериозни. Да се фокусираме върху проблемите и задълженията и да ограничаваме забавленията. Да не си „губим“ времето, да не се смеем в час, да не се шегуваме когато трябва да сме сериозни…

Колко важно е да си прав?

Вече знам също, че когато не съм съгласна с някого е възможно да греша и да го разбера чак след години. Знам, че е мъдро да уважаваш чуждата гледна точка, дори и да не я приемаш. Може би някой ден, след време, тази чужда гледна точка ще ти помогне по някакъв начин, когато си готов да я разбереш.

Тайният замисъл на Вселената

  „Бог не си играе на зарове.“ Алберт  Айнщайн   Всеки от нас носи в себе си травми от миналото: болка, гняв към някого,   вина за начина, по който сме постъпили в определена ситуация... Всеки от нас носи в себе си и най-различни страхове за бъдещето. Всички...

Нашите сбъркани вътрешни забрани и разрешения

Нашите погрешни убеждения са причина да си забраняваме да бъдем искрени и автентични, но в същото време да си позволяваме да действаме разрушително към себе си и околните. Когато осъзнаем грешките в подсъзнателното си програмиране, имаме шанса да престанем да...

Не отлагай за утре нещо, което може да ти донесе радост днес!

Учат ни от малки, че не трябва да отлагаме днешната работа за утре. Но никой не ни учи, че не трябва да отлагаме радостта! Дори обратното – повечето възрастни съзнателно „учат” децата да отлагат и да се отказват от удоволствия и забавления – една от големите грешки на родителите, на които също им е била „отнета” радостта когато са били деца

Още публикации

Любовта е психотерапия

Споделената любов е естествена и мощна психотерапия, при която всеки е психотерапевт на другия. Когато обичаме и се чувстваме обичани,...

В какъв филм живееш?

Има един израз в разговорния български „филмираш се“, който използваме обикновено в случаи, когато някой се самонавива и вживява в някаква измислена...

Истината е променлива величина

Недобрата и недостатъчна комуникация между хората, е причина те да запълват липсващите парченца от пъзела на взаимоотношенията си с измислени...

Тайният замисъл на Вселената

  „Бог не си играе на зарове.“ Алберт  Айнщайн   Всеки от нас носи в себе си травми от миналото: болка, гняв към някого,   вина за начина,...