В тийнейджърските си години и известно време след това много обичах да споря – с приятели, с родителите ми, дори с учителите си (спомням си как самоотвержено се борех срещу изискването в училище момчетата да бъдат много късо подстригани.) Изпитвах удоволствие да водя интелектуални словесни битки (понякога с часове), търсейки истината за живота. В повечето случаи спорех по важни теми, но понякога ей така, за забавление.

Колкото повече научавах за взаимоотношенията между хората обаче, толкова повече осъзнавах, че в спора рядко се ражда истина, но често се раждат агресия, болка, обида, инат, лъжи и манипулации – волни или неволни.

С течение на времето разбрах, че няма абсолютна истина, че всеки вижда света през филтъра на своите убеждения, предразсъдъци и страхове.

Разбрах, че колкото по-настоятелно се опитваме да убедим някого в нещо, толкова повече той ще затвори ума си за всичките ни аргументи. Егото му ще замъгли всякаква мисловна дейност. Всъщност вероятността другият да се съгласи с нас е много по-голяма, ако му признаем правото да не се съгласи.

Разбрах, че никога не може да си прав, когато се бъркаш в чужд живот, когато осъждаш и обвиняваш. Но винаги си прав да постъпваш както искаш в своя живот, дори с риск да сгрешиш. Понякога грешките се оказват правилни, а „разумните“ избори – грешки.

Разбрах, че възмущението е присъща черта на хората с предразсъдъци.  Възмущението е демонстриране на превъзхоство над другите и пълен отказ да ги разбереш. Хората, които са убедени, че знаят всичко, знаят най-малко.

Разбрах, че когато сме изпълнени с любов, винаги сме по-близо до истината – както до нашата, така и до чуждата.

Има граница, пресичането на която превръща разговора в битка. Това е моментът, когато възможностите за надграждане в гледните ни точки са се изчерпали и е време да спрем. От тук нататък вместо да разширяваме умовете си, започваме да ги затваряме. В най-крайните си форми ожесточеният спор се превръща във война – в семейството, на работното място или дори между държавите. А войната никога не носи нещо добро.

Вече знам, че ако някой не желае да види истина в моята гледна точка, няма смисъл да го убеждавам. Ако наистина съм права, рано или късно той ще го разбере. Защото кой доколко е бил прав показват само животът и времето.

Вече знам също, че когато не съм съгласна с някого е възможно да греша и да го разбера чак след години. Знам, че е мъдро да уважаваш чуждата гледна точка, дори и да не я приемаш. Може би някой ден, след време, тази чужда гледна точка ще ти помогне по някакъв начин, когато си готов да я разбереш.

Защото представата ни за истина се променя и развива заедно с нас.

Все пак понякога в спора наистина се ражда нещо добро. Когато и двете страни са достатъчно израснали духовно, достатъчно толерантни и достатъчно мъдри, за да знаят, че още много неща не знаят. Тогава двете гледни точки не се противопоставят, а взаимно се разширяват, откривайки нови непознати истини. 

Страхувате ли се да споделяте?

Страхувате ли се да покажете уязвимостта си? Имате ли приятел или близък, който знаете, че ще ви разбере и подкрепи безусловно?

Доброто винаги в крайна сметка побеждава…

Знам, че много хора веднага ще оспорят това твърдение. И ще са прави, но само ако гледаме на нещата в краткосрочен план. Погледато по-мащабно, в дългосрочен план, доброто все пак винаги успява да надделее. Лошите дни са по-малко от добрите. Историята на човечеството го доказва.

Някой не те харесва… всичко е наред!

В живота на всеки от нас има хора, които ни дават крила и такива, които ни подрязват крилата. Хората, които се опитват да ни смачкат, го правят просто защото самите те се чувстват смачкани. Дали ще го позволим обаче зависи от самите нас.

Борбата за власт в любовта

В днешно време по сватбите има много ранени от токчета мъже… Булките често са много войнствени, когато се стигне до ритуала с настъпването, който символизира разпределението на власт в семейството.
Днешните жени отказват да се жертват и подчиняват като своите майки и смело въвеждат нови правила в любовта. Мъжете също еволюират и стават по-осъзнати, толерантни и демократични в отношенията си с нежния пол. Но все още не достатъчно.

Детската „бавност“ е естествената скорост на живота

В практиката си на семеен консултант непрекъснато срещам родители, които са притеснени и изнервени от бавното темпо, с което децата им правят всичко – бавно се събуждат, бавно се обличат, бавно се хранят, бавно учат и особено бавно заспиват. Всъщност „бавността“ е характерна за всички деца. Бавната скорост на живот е естествена и здравословна не само за децата, но и за възрастните.

Когато вкъщи започнат да летят чинии

10 начина за освобождаване на напрежението във връзката Всяко съвместно съжителство преминава задължително през периоди на нарастващо напрежение. Близостта е изпитание, при което е неизбежен сблъсъкът на убеждения, навици, его. Кризите винаги са знак, че са се...

Как да помогнем на децата да преодолеят страховете си?

Светът е изправен пред изпитание, което със сигурност ще ни направи по-мъдри и силни, по-осъзнати. Защото всяка криза носи послание и възможност за духовно израстване. Всяка криза ни казва, че нещо би трябвало да се промени. Начинът да оцелеем е да еволюираме – както индивидуално, така и като общество.

Още публикации

За любовта към себе си и егоизма…

Научаваме се да обичаме или да не обичаме себе си още като деца. Отношението на родителите ни към нас и на другите хора, с които сме общували в...

Страхът от ентусиазъм

Ентусиазмът е енергията на успеха, на съзидателната промяна, на растежа. Удивителна комбинация от вдъхновение, креативност и радост, той е една от...

Страхувате ли се да споделяте?

Страхувате ли се да покажете уязвимостта си? Имате ли приятел или близък, който знаете, че ще ви разбере и подкрепи безусловно?   Всички имаме...

За бившата любов… с уважение

Има два начина да се разделим с някого – с достойнство или без... В първия случай ще успеем много по-бързо да върнем хармонията си, да осмислим...

Позволи си да помързелуваш…

Можете да познаете кой е чистил и подреждал вкъщи по количеството забележки, които отправя към останалите.  Умората ни прави зли. Абсурдно е...