В тийнейджърските си години и известно време след това много обичах да споря – с приятели, с родителите ми, дори с учителите си (спомням си как самоотвержено се борех срещу изискването в училище момчетата да бъдат много късо подстригани.) Изпитвах удоволствие да водя интелектуални словесни битки (понякога с часове), търсейки истината за живота. В повечето случаи спорех по важни теми, но понякога ей така, за забавление.
Колкото повече научавах за взаимоотношенията между хората обаче, толкова повече осъзнавах, че в спора рядко се ражда истина, но често се раждат агресия, болка, обида, инат, лъжи и манипулации – волни или неволни.
С течение на времето разбрах, че няма абсолютна истина, че всеки вижда света през филтъра на своите убеждения, предразсъдъци и страхове.
Разбрах, че колкото по-настоятелно се опитваме да убедим някого в нещо, толкова повече той ще затвори ума си за всичките ни аргументи. Егото му ще замъгли всякаква мисловна дейност. Всъщност вероятността другият да се съгласи с нас е много по-голяма, ако му признаем правото да не се съгласи.
Разбрах, че никога не може да си прав, когато се бъркаш в чужд живот, когато осъждаш и обвиняваш. Но винаги си прав да постъпваш както искаш в своя живот, дори с риск да сгрешиш. Понякога грешките се оказват правилни, а „разумните“ избори – грешки.
Разбрах, че възмущението е присъща черта на хората с предразсъдъци. Възмущението е демонстриране на превъзхоство над другите и пълен отказ да ги разбереш. Хората, които са убедени, че знаят всичко, знаят най-малко.
Разбрах, че когато сме изпълнени с любов, винаги сме по-близо до истината – както до нашата, така и до чуждата.
Има граница, пресичането на която превръща разговора в битка. Това е моментът, когато възможностите за надграждане в гледните ни точки са се изчерпали и е време да спрем. От тук нататък вместо да разширяваме умовете си, започваме да ги затваряме. В най-крайните си форми ожесточеният спор се превръща във война – в семейството, на работното място или дори между държавите. А войната никога не носи нещо добро.
Вече знам, че ако някой не желае да види истина в моята гледна точка, няма смисъл да го убеждавам. Ако наистина съм права, рано или късно той ще го разбере. Защото кой доколко е бил прав показват само животът и времето.
Вече знам също, че когато не съм съгласна с някого е възможно да греша и да го разбера чак след години. Знам, че е мъдро да уважаваш чуждата гледна точка, дори и да не я приемаш. Може би някой ден, след време, тази чужда гледна точка ще ти помогне по някакъв начин, когато си готов да я разбереш.
Защото представата ни за истина се променя и развива заедно с нас.
Все пак понякога в спора наистина се ражда нещо добро. Когато и двете страни са достатъчно израснали духовно, достатъчно толерантни и достатъчно мъдри, за да знаят, че още много неща не знаят. Тогава двете гледни точки не се противопоставят, а взаимно се разширяват, откривайки нови непознати истини.
Още от блога
Въпроси и отговори
Стела Даскалова е един от най-успешните български автори, които пишат книги за личностно развитие. Нейните книги „Всичко започва от детството”, „Какво се случва с любовта?” и „Всяко дете е герой”, издадени от издателство Сиела, са бестселъри в жанра приложна психология. 
