Какво правите когато паднете по житейския си път?

Някои хора реагират така:
– Ох, как паднах! Ужас! Какво да правя сега? Горкичкият аз! Толкова ме боли! Животът е несправедлив! Нямам късмет…Той/тя е виновен/а, че паднах… мисля, че ми подложи крак или ме блъсна… не съм сигурен как точно стана, но съм сигурен, че има някой виновен да падна… и сега ме виждат, че съм паднал и никой не ми помага да стана, на никого не му пука за мен, за това, че страдам и че ме боли… Всички са против мен… като си помисля, падам от малък… нещо ми е сбъркано… аз съм падащ човек и никой не разбира, колко ми е зле, никой не иска да направи нещо, за да се оправя… дори когато се оплаквам, охкам и викам силно… няма кой да ме вдигне…

Но има и хора, които падат, стават, изтупват праха и самосъжалението от себе си и продължават по пътя на живота… Техният мислен монолог е доста по-различен:
– Упс, паднах! Ставам и продължавам! И преди ми се е случвало да падам, на всички се случва понякога… ОК, все пак защо паднах? Какво ме препъна? Може би трябва по-внимателно да гледам къде вървя и да не бързам толкова много…и като видя препятствие да го заобиколя, а не да се блъскам в него…

 

Това, което съм разбрала от моите падания, е че колкото по-бързо станеш, по-бързо ти минава болката. Колкото по-малко се самосъжаляваш и оплакваш, толкова по-лесно е да станеш и да продължиш напред.

Докато лежиш и охкаш дори не можеш да видиш какво те е „спънало”, защото ти липсва добра перспектива – периметърът ти на виждане е много ограничен. Така, че когато паднеш, първата ти цел би трябвало да бъде да станеш колкото се може по-бързо и да не придаваш прекалено значение на случилото се. Когато се фокусираме върху болката, тя се увеличава…

След като се изправиш вече е добре да си зададеш въпроса: „Защо паднах?” А не „Кой е виновен, за да падна?” Вторият въпрос е капан. Капанът на жертвата. Влезеш ли в него, измъкването е много трудно. Капанът на жертвата ще те държи здраво в паднало състояние, няма да ти позволи да се изправиш. Някои хора прекарват в този капан с години, някои цял живот. Всъщност повечето хора прекарват голяма част от живота си в този капан. Коварното на този капан е, че когато сме били малки никой не ние предупредил за него.

Другата особеност на този капан е, че много трудно някой друг може да ви освободи от него. Трябва да се откачите сами. Ключът, с който можете да отключите капана е радостта от живота… във всичките и проявления… любов, вдъхновение, смях, забавления, творчество…

Не отлагай за утре нещо, което може да ти донесе радост днес!

Учат ни от малки, че не трябва да отлагаме днешната работа за утре. Но никой не ни учи, че не трябва да отлагаме радостта! Дори обратното – повечето възрастни съзнателно „учат” децата да отлагат и да се отказват от удоволствия и забавления – една от големите грешки на родителите, на които също им е била „отнета” радостта когато са били деца

Нашите сбъркани вътрешни забрани и разрешения

Нашите погрешни убеждения са причина да си забраняваме да бъдем искрени и автентични, но в същото време да си позволяваме да действаме разрушително към себе си и околните. Когато осъзнаем грешките в подсъзнателното си програмиране, имаме шанса да престанем да...

Тайният замисъл на Вселената

  „Бог не си играе на зарове.“ Алберт  Айнщайн   Всеки от нас носи в себе си травми от миналото: болка, гняв към някого,   вина за начина, по който сме постъпили в определена ситуация... Всеки от нас носи в себе си и най-различни страхове за бъдещето. Всички...

Колко важно е да си прав?

Вече знам също, че когато не съм съгласна с някого е възможно да греша и да го разбера чак след години. Знам, че е мъдро да уважаваш чуждата гледна точка, дори и да не я приемаш. Може би някой ден, след време, тази чужда гледна точка ще ти помогне по някакъв начин, когато си готов да я разбереш.

Синдромът на прекалената сериозност

Учили са ни от малки да бъдем сериозни. Да се фокусираме върху проблемите и задълженията и да ограничаваме забавленията. Да не си „губим“ времето, да не се смеем в час, да не се шегуваме когато трябва да сме сериозни…

Любовта е психотерапия

Споделената любов е естествена и мощна психотерапия, при която всеки е психотерапевт на другия. Когато обичаме и се чувстваме обичани, отваряме душата си. Близостта на любимия ни позволява да освободим потисканите през годините чувства и емоции, което всъщност означава, че на човека до нас му се налага да понесе тежестта на нашите травми.

Как да помогнем на децата да преодолеят страховете си?

Светът е изправен пред изпитание, което със сигурност ще ни направи по-мъдри и силни, по-осъзнати. Защото всяка криза носи послание и възможност за духовно израстване. Всяка криза ни казва, че нещо би трябвало да се промени. Начинът да оцелеем е да еволюираме – както индивидуално, така и като общество.

Още публикации

За любовта към себе си и егоизма…

Научаваме се да обичаме или да не обичаме себе си още като деца. Отношението на родителите ни към нас и на другите хора, с които сме общували в...

Страхът от ентусиазъм

Ентусиазмът е енергията на успеха, на съзидателната промяна, на растежа. Удивителна комбинация от вдъхновение, креативност и радост, той е една от...

Страхувате ли се да споделяте?

Страхувате ли се да покажете уязвимостта си? Имате ли приятел или близък, който знаете, че ще ви разбере и подкрепи безусловно?   Всички имаме...

За бившата любов… с уважение

Има два начина да се разделим с някого – с достойнство или без... В първия случай ще успеем много по-бързо да върнем хармонията си, да осмислим...

Позволи си да помързелуваш…

Можете да познаете кой е чистил и подреждал вкъщи по количеството забележки, които отправя към останалите.  Умората ни прави зли. Абсурдно е...

0 Comments

Submit a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.