Някои хора реагират така:
– Ох, как паднах! Ужас! Какво да правя сега? Горкичкият аз! Толкова ме боли! Животът е несправедлив! Нямам късмет…Той/тя е виновен/а, че паднах… мисля, че ми подложи крак или ме блъсна… не съм сигурен как точно стана, но съм сигурен, че има някой виновен да падна… и сега ме виждат, че съм паднал и никой не ми помага да стана, на никого не му пука за мен, за това, че страдам и че ме боли… Всички са против мен… като си помисля, падам от малък… нещо ми е сбъркано… аз съм падащ човек и никой не разбира, колко ми е зле, никой не иска да направи нещо, за да се оправя… дори когато се оплаквам, охкам и викам силно… няма кой да ме вдигне…
Но има и хора, които падат, стават, изтупват праха и самосъжалението от себе си и продължават по пътя на живота… Техният мислен монолог е доста по-различен:
– Упс, паднах! Ставам и продължавам! И преди ми се е случвало да падам, на всички се случва понякога… ОК, все пак защо паднах? Какво ме препъна? Може би трябва по-внимателно да гледам къде вървя и да не бързам толкова много…и като видя препятствие да го заобиколя, а не да се блъскам в него…
Това, което съм разбрала от моите падания, е че колкото по-бързо станеш, по-бързо ти минава болката. Колкото по-малко се самосъжаляваш и оплакваш, толкова по-лесно е да станеш и да продължиш напред.
Докато лежиш и охкаш дори не можеш да видиш какво те е „спънало”, защото ти липсва добра перспектива – периметърът ти на виждане е много ограничен. Така, че когато паднеш, първата ти цел би трябвало да бъде да станеш колкото се може по-бързо и да не придаваш прекалено значение на случилото се. Когато се фокусираме върху болката, тя се увеличава…
След като се изправиш вече е добре да си зададеш въпроса: „Защо паднах?” А не „Кой е виновен, за да падна?” Вторият въпрос е капан. Капанът на жертвата. Влезеш ли в него, измъкването е много трудно. Капанът на жертвата ще те държи здраво в паднало състояние, няма да ти позволи да се изправиш. Някои хора прекарват в този капан с години, някои цял живот. Всъщност повечето хора прекарват голяма част от живота си в този капан. Коварното на този капан е, че когато сме били малки никой не ние предупредил за него.
Другата особеност на този капан е, че много трудно някой друг може да ви освободи от него. Трябва да се откачите сами. Ключът, с който можете да отключите капана е радостта от живота… във всичките и проявления… любов, вдъхновение, смях, забавления, творчество…
Още от блога
Стела Даскалова е един от най-успешните български автори, които пишат книги за личностно развитие. Нейните книги „Всичко започва от детството”, „Какво се случва с любовта?” и „Всяко дете е герой”, издадени от издателство Сиела, са бестселъри в жанра приложна психология. 
