„Не позволявай на училището да попречи на образованието ти.”
Марк Твен

Всяко дете тръгва в първи клас с огромно желание. И това желание се изпарява безследно в срок от няколко месеца до няколко години. Какво се случва, че децата толкова бързо и трайно се отегчават от ученето? Какво се случва с естественото им любопитство и ентусиазъм да задават въпроси и да търсят отговори?

Ето какво се случва…

Стават прекалено рано сутрин. Стресирани от бързащите си, изнервени родители и от мисълта, че не са си научили по всички предмети за деня, децата отиват на училище още спящи.

Изнервени учители, които също не са си доспали, с цялата строгост, на която са способни, изискват, правят забележки и в останалото време говорят предимно безинтересни за децата неща.

След училище децата се прибират вкъщи уморени. Мисълта, че отново трябва да учат и да пишат домашни е толкова досадна, че намират спасение във виртуалния свят на компютърните игри или социалните мрежи, докато не се появи някой възрастен да ги попита защо не учат. Вечният отговор е: „За утре нямам за учене” – една невинна спасителна лъжа, която детето инстинктивно произнася в опит да си открадне още малко почивка. Ако родителят не е от много амбициозните и си има работа, номерът минава. Иначе детето с въздишка се заема с учене и домашни, без никаква концентрация и мотивация, с блуждаещ поглед и тъжна душа. „Ученето” се превръща в нещо като мъчителна „медитация” пред учебника, съпроводена от гризане на нокти, хвърляне на хартийки, гледане през прозореца, в тавана или в часовника, ядене, пиене и други. Сравнявам това състояние с медитация, защото умът е в режим на немислене, на автопилот. В това състояние детето може да прочете цял урок и накрая да няма никаква представа за какво става дума. Ако пък компютърът е включен, учебникът няма никакви шансове да спечели съревнованието. И така до вечерта. Един типичен за много деца ден, в който единственият източник на радост от живота е компютърът.

Ранното ставане сутрин, преумората, липсата на достатъчно забавления и игри във и извън училище, невротизирането на децата заради оценки, прекалената строгост на преподавателите, скучно и сложно написаните учебници – това са основните фактори, които отнемат ентусиазма на децата да учат.

Изискването да се научи скучно поднесен материал, който е далече от интересите на детето, е силно демотивиращо. В същото време има много въпроси, които вълнуват децата, но не се говори за тях в училище.

Друга причина за отегчението е лекционният характер на преподаването, който приспива ума. Дългите монолози на учителите са най-неподходящият начин за преподаване.

Дискусиите, игрите, състезанията, научнопопулярните филми, излизането извън класната стая, възлагането на доклади на децата по определени теми – това са интересните форми за обучение. Общото между тях е динамиката, забавлението, търсенето на отговори. Положителните емоции са най-важният фактор за добрата памет, за асоциативното мислене и креативността.

В едно демократично общество би трябвало да има плурализъм на учебните програми и форми, свобода за учителите да подхождат творчески към преподаването и свобода за родителите да избират за децата си най-доброто обучение, според убежденията си.

Основната цел на образованието не би трябвало да бъде „наливане” на информация в детските умове, а по-скоро развиване на способността на децата да мислят. Това, което децата най-много се нуждаят да научат, е как да бъдат здрави, щастливи и успешни в живота си, как да сбъдват мечтите си, как да изграждат хармонични отношения с хората и как да правят света по-добър. Вместо да ги затрупваме с готови отговори, би трябвало да им поставяме повече въпроси. Защото готовите отговори затварят ума, а въпросите го отварят към различни гледни точки и провокират раждането на идеи. Въвеждането на часове по личностно развитие би помогнало на децата да намерят своята мотивация да учат, да направят връзката между учебния процес и реализирането на мечтите си. Ако учебният процес излезе от сградата на училището и се свърже с реалния живот, децата ще открият смисъла на образованието, ще сглобят частичките от информация и ще осъзнаят свързаността между тях. Защото всяко знание има стойност единствено в контекста на глобалния пъзел на познанието.

Какво имат нужда да учат децата, за да са успешни в живота? 

– да развият умението си да общуват, да изграждат успешни взаимоотношения
– да разговарят и дискутират по екзистенциални, философски и религиозни въпроси (без да им бъде налагана определена религия)
– да бъдат запознати със силата на позитивното мислене, с принципите на успеха, с прозренията на великите личности в човешката история
– да бъдат запознати с държавното устройство на страната, в която живеят, с функциите на държавните институции, с гражданските си права
– да разговарят и дискутират за актуалните политически събития, за глобалните процеси, които се случват на планетата
– да бъдат научени да си служат с документи
– независимо каква професия ще изберат, децата имат нужда да придобият финансова култура и да бъдат запознати с основните принципи на бизнеса и предприемачеството
– децата имат нужда да бъдат научени как да живеят здравословно, как да подбират и приготвят храната си
– децата силно се нуждаят да бъдат приобщени към каузи, които правят света по-добър и обикновено се включват в такива каузи с цялата си душа

За да се превърне училището в привлекателно и любимо място за малките герои, където свободно да развиват потенциала си, би трябвало убежденията на учители, родители и цялото общество да еволюират в посока на следните принципи:

Всяко дете е уникално и прекрасно.

Всяко дете има неограничен потенциал, който не се измерва с оценките му.

Всяко дете има право на избор, мнение и лично пространство.

Всяка оценка оценява и детето, и учителя му.

Всяко накърняване на достойнството на детето е нарушаване на човешките му права.

Конвенцията за правата на децата би трябвало да бъде поставена на достъпно и видно място във всяка учителска стая.