„Когато често е критикувано, детето се научава да съди.”
Мария Монтесори
Децата се раждат без предразсъдъци. Но се научават на предразсъдъци и осъдително поведение от възрастните.
Трудно е да бъдеш толерантен – и към себе си и към другите, ако са ти внушили, че си лош, ако много строго те наказват за всяка твоя грешка, ако към твоето мнение не проявяват разбиране.
Насилието от деца към деца в училище е проекция на нетолерантността на цялото общество към различните хора. Всяко агресивно дете е било свидетел или обект на агресия.
Да научим децата си на толерантност не е трудно, ако самите ние сме толерантни към другите и към себе си. Степента ни на самоуважение е определяща за отношението ни към околните. Хората, които са осъждащи към себе си, обикновено са осъждащи и към всеки друг .
Да си толерантен към другите хора означава да уважаваш различността и достойнството им, дори когато те имат съвсем различна ценностна система и визия за живота. Да си толерантен, означава да имаш отворен ум и отворено сърце.
В основата на толерантността е осъзнаването и приемането, че не съществува абсолютна истина, че всеки има право на своя гледна точка.
Грешката от една гледна точка може да не е грешка от друга. На този свят има безкрайно многообразие. Понятия като „нормално”- „ненормално”, „правилно” – „неправилно”, „морално” – „неморално” са етикети, измислени от хората и променящи се според човешките убеждения.
Толерантността се учи най-вече в семейството. Демократичните родители, с позитивно мислене и отворен ум, възпитават толерантни деца.
В същото време е важно децата ни да разберат, че да си толерантен не означава да общуваш насила с хора, които не харесваш, да правиш компромиси със себе си, да се страхуваш да изразиш различно мнение.
Търпението и спокойствието са качествата, които могат да ни помогнат да реагираме по подходящия начин към хора и ситуации, които не одобряваме. Дори когато изразяваме несъгласие, можем да го направим с добра енергия, което всъщност ще увеличи многократно шансовете другите да се съобразят с нашата гледна точка.
Има една много интересна зависимост. Колкото по-нетолерантни сме към дадено качество или явление, толкова по-често Вселената ни сблъсква с него, сякаш за да ни провокира да разширим границите си на толерантност.
Ако много се дразним от разхвърляната стая на детето си и ежедневно го обвиняваме, че не подрежда, то съзнателно (или несъзнателно) ще разхвърля още повече, защото нашият натиск ще предизвиква съпротива.
Когато имаме ограничаващи убеждения, всеки и всичко, което излиза от рамките им, ще ни дразни. В този смисъл липсата на толерантност е самонаказване, защото непрекъснато ще намираме дразнители, които да отнемат хармонията ни.
Ако променим начина си на мислене и престанем да съдим, неприемливите за нас неща постепенно започват да изчезват от фокуса ни, след което и от живота ни.
Всичко, което ни дразни и възмущава, всъщност подлага на тест нашата толерантност и има за цел да разшири гледната ни точка.
Освен на толерантност, е важно да научим децата си и да поставят граници. Защото прекалената толерантност към другите може да означава недостастъчна толерантност към себе си. Червената линия, която не бива да бъде пресичана, е правото на всеки да живее според своите убеждения, без да причинява вреди на околните.
Стела Даскалова е един от най-успешните български автори, които пишат книги за личностно развитие. Нейните книги „Всичко започва от детството”, „Какво се случва с любовта?” и „Всяко дете е герой”, издадени от издателство Сиела, са бестселъри в жанра приложна психология. 