Основно заради внушени сбъркани убеждения и неизлекувани травми.

Преди всичко ни е страх да не изглеждаме слаби. Може би някой, някъде, някога в детството ни се е отнесъл пренебрежително, или дори осъдително към нас, когато сме показвали чувства. Може би някой важен за нас човек ни е внушил убеждението, че чувствата са подвеждащи и трябва да слушаме само разума си. Били сме свидетели как родителите ни потискат чувствата си и се стараят да живеят, водени най-вече от рационални мотиви.

Може би когато сме били малки, някое дете ни се е подиграло, докато плачем, и сме се почувствали унизени и засрамени. Почувствали сме се засрамени пред учител, родител или друг възрастен, който ни е казал нещо от сорта „Само бебетата плачат! Ти си вече голям/а!“

По-късно в тийнейджърската си възраст, когато спонтанно сме проявили справедлив гняв, сме били наказани с голяма доза неодобрение и неразбиране. Почувствали сме се лоши и недостойни, когато някой ни е казал „ Не те ли е срам да се държиш така?“

Някога се е случило да покажем радост и ентусиазъм за своя мечта и някой да ни попари вдъхновението със скептицизма  и черногледството си. Случвало се е да покажем любов и нежност, а от другата страна да няма отговор.

Всички тези ситуации са много болезнени. Затова, съзнателно или подсъзнателно, сме стигнали до извода, че да показваш чувствата си е опасно.

Когато сме уязвими, някои хора започват да се държат надменно и назидателно към нас.

Когато си гневен, в очите на другите ставаш лош.

Когато си оптимист и ентусиаст, много хора те смятат за наивен.

И понеже всеки от нас, дълбоко в себе си, има нужда да бъде харесван и приет от другите, започваме да се държим по начина, който те очакват.

Така се отдалечаваме от своята автентичност, от своето истинско аз, и се приближаваме към хроничното състояние на неудовлетвореност от живота.

Но за много от нас идва момент  (обикновено в по-зряла възраст), когато си казваме „Стига! Това ли е животът, който искам?“ И това е първата стъпка към вътрешната ни свобода.

Идва момент, когато осъзнаваме колко е важно да се вслушваме в чувствата си, да си позволим  да ги имаме и изразяваме. Да ги уважаваме и да им се доверяваме.

Идва момент, когато много, ама наистина много, започваме да копнеем за истинското си аз. Една огромна вътрешна сила се отключва в нас, за да помете всички фалшиви наши роли и образи, които е трябвало да угодят на някой друг.  

И тогава започваме да дишаме леко и свободно, без страх от другите. Без чувство за вина.

Защото вече сме помъдрели достатъчно, за да знаем, че имаме право на това. Вече знаем, че да бъдем своето истинско аз е наше свещенно право и който не е съгласен, си има лично негов проблем.

Някой ден осъзнаваме, че дори и най-добрата ни версия никога няма да бъде перфектна, колкото и да растем и да се усъвършенстваме. И това е напълно ОК. Защото абсолютното съвършенство просто не съществува.

Когато приемем, че имаме пълното право да бъдем несъвършени, получаваме имунитет срещу чуждото мнение, срещу емоционалния тормоз, срещу чувството за вина. И си даваме разрешение да бъдем автентични и щастливи.    

Всъщност точните за нас хора са тези, които няма да се уплашат от несъвършенствата ни. Да бъдем автентични е най-добрият тест, с който да открием истински стойностните хора в живота ни.  


Детските грешки

"Експерт е човек, който е направил всички възможни грешки в много тясна област.”Нилс Бор...

Битката за мама

               Всяко дете се бори за близостта на мама с всички възможни средства – молби, дърпане, тръшкане, хитрости и дори (на подсъзнателно ниво) напишкване и разболяване. Докато децата не могат...

Децата се раждат без предразсъдъци, нo …

„Когато често е критикувано, детето се научава да...

Нашите подсъзнателни програми

Нашите убеждения са програмите в главите ни, които определят нашите избори, реакции, чувства. А по този начин определят и живота ни. Подсъзнателните и съзнателни убеждения са и нашите граници - рамката, в която се вписваме като личности. Ако се развиваме, тази рамка...

Създадени сме да си помагаме

Казват, че Вселената винаги ни изпраща точните хора в трудни моменти.  Особено ако се помолим за тях и ги потърсим. Понякога ние сме точните хора за някого и чувстваме силен импулс да му помогнем. Сякаш просто душата ни иска да го направим..