Детската „бавност“ е естествената скорост на живота

В практиката си на семеен консултант непрекъснато срещам родители, които са притеснени и изнервени от бавното темпо, с което децата им правят всичко – бавно се събуждат, бавно се обличат, бавно се хранят, бавно учат и особено бавно заспиват. Всъщност „бавността“ е характерна за всички деца. Бавната скорост на живот е естествена и здравословна не само за децата, но и за възрастните. 

Повечето от родителите обаче, в днешно време, сме като пренавити пружинки – стресирани и непрекъснато състезаващи се с времето. Толкова много приказки сме слушали в детството си за трудолюбието като най-голямата човешка добродетел, че сме започнали да гледаме на работохолизма и преумората като на героизъм. 

Животът на бързи обороти е резултат от внушените ни в детството убеждения, че колкото повече неща сме свършили за определено време, толкова по-стойностен е животът ни. Всъщност в повечето случаи стойността на свършената работа е обратно пропорционална на количеството. 

Бързането е масова невроза, особено характерна за амбициозните и отговорни хора, живеещи в големите градове. Изтощени от умора и напрежение, бързащите хора изпитват някаква смесица от гордост от себе си и самосъжаление. Непрекъснато се оплакват, че не им стига времето, че са преуморени, но продължават да се нагърбват с безброй задачи, сякаш са пристрастени към стреса, който бързата скорост на живот им  причинява. 

Бързащите родители се изнервят от естественото детско спокойствие и, без да осъзнават, учат децата си на живот в стрес. Хиперактивните възрастни са основната причина днес да има толкова много хиперактивни деца. Защото децата ни са наши огледала. Нашата енергия неизбежно се предава и на тях.

Препускането през живота е пропускане на същността му. 

Животът на бърза скорост е плъзгане по повърхността на случващото се. А всички стойностни житейски преживявания са в по-дълбоките пластове. Любовта, нежността, мъдростта са бавни. Високите енергийни честоти изискват спокойствие. Не случайно всички духовни учения и практики са свързани с успокояването на ума, с пълноценното изживяване на момента тук и сега.

Когато бързаме много, напредваме бавно. Защото правим повече грешки, не изслушваме хората, не слушаме и душата си. Нямаме време да разчетем знаците и обратната връзка с реалността.

Когато бързаме, нямаме време да мислим, да изживяваме истински чувствата си, правим нещата механично като роботи. Затъваме в рутина, губим креативността и радостта от живота. Все пак, за да се радваш на живота е нужно време…

Усещането за време е субективно. 

Децата ни учат на търпение, толерантност и здравословно темпо на живот. Всеки път, когато ни се струва, че детето ни реагира бавно, е добре да си спомним, че ние сме бързащите. 

Парадоксът е, че когато забавим темпото, се оказва, че имаме достатъчно време за всичко. Защото всяко действие, съпроводено с повече мисъл и вдъхновение, води до по-добри резултати. 

Животът не е състезание, а вдъхновение. 

Нашият ум, който е свикнал винаги да препуска след предстоящите задачи, има нужда просто да поспре и да се отпусне… Можем да даваме тази толкова важна пауза на ума си при всеки удобен случай, например докато сутрин пием кафето си, без бързане, докато детето ни се облича бавно, докато го чакаме да си завърже обувките… толкова бавно, колкото му е нужно. 

И вместо да се опитваме да направим детето си невротично като нас, можем да поемем дълбоко въздух и да се порадваме на мига… на сладката непохватност на любимото ни малко същество, което все още се радва на естественото си детско спокойствие.

Когато осъзнаем, че децата ни са наши учители в училището на живота, напрежението спада, а битовизмите започват да изглеждат незначителни – каквито всъщност са.           

Разреждане на графика и преосмисляне на приоритетите

Можем да успокоим темпото на живота си като започнем да разреждаме графика си и пренаредим приоритетите си. Колкото повече се фокусираме върху духовната страна на живота си, толкова по-осъзнато ще бъде разпределението на времето ни. 

За всяка съвместна дейност с децата е нужно да отделим 15-30 мин. повече – за изчакване, за непредвидени въпроси и грешки, за разливане на чаши, преобличане и връщане за забравени неща. За нежност, за смешки и щастие. 

Колко време на ден бихте си позволили да отделите за щастие? 

Защото да се посмееш с детето си и да го прегърнеш е стопроцентово щастие.  

Когато спрем да изискваме от децата си да бързат, изненадващо те ще започнат да се справят по-бързо. Защото сме си научили урока и нашето субективно усещане за време се е променило. 

Прочетете още:

• Ще направим нещо много добро
• Училището – как любопитството преминава в отегчение?
• Тайният замисъл на Вселената
• Съветите
• Студио 3: „Всичко започва от детството“
• Страхът от мнението на другите. Границите на нашата автономност
• Стела Даскалова: Любовта е най-мощната мотивация за живот
• Стела Даскалова: Книгите могат да променят живота ви