„Спри да живееш за това, което е зад ъгъла и започни да се наслаждаваш на разходката по улицата.“

Гранд Милър

Учили са ни от малки да бъдем сериозни. Да се фокусираме върху  проблемите и задълженията и да ограничаваме забавленията. Да не си „губим“ времето, да не се смеем в час, да не се шегуваме когато трябва да сме сериозни… И така, докато пораснем, вече сме се научили да не се чувстваме безгрижни, да се смеем по-малко и „да бъдем сериозни“. Научили сме се да носим мрачната маска на „сериозността“, която ни държи в капана на сивия, равен и скучен живот, изкуствено лишен от емоционална експресивност…

Чувстваме се виновни, ако си позволим по-дълго бездействие. Сякаш един вътрешен глас непрекъснато ни повтаря:‚,Ден без свършена работа е загубен ден!“ Така наречените „почивни дни“ също се превръщат в работни – запълваме ги с домакински дейности или с работа, взета за вкъщи. Колкото повече работа поемаме, толкова по–доволни сме от себе си, независимо че сме преуморени и изнервени.

Просто смятаме, че това е правилният начин да живеем, отговорното отношение към живота и хората. „Колкото повече се преуморяваш, толкова по-стойностен човек си!“ Точно това ни казва този строг и безкомпромисен вътрешен глас, който не ни разрешава да се забавляваме и щом ни види, че малко сме забавили темпото и сме седнали пред телевизора, започва да повтаря: „Спри да мързелуваш! Хайде на работа! Пропиляваш си живота в бездействие!“

Не знам колко от вас ще се припознаят в това състояние, но в моето обкръжение повечето хора над 25 са такива. Като се добави и факта, че много от хората, дори когато не работят, пак мислят за работа, се оказва, че убеждението „Единствено трудът ни прави стойностни“ ни превръща в роби и ни отнема правото да се наслаждаваме на живота. Превръща ни в роботи, които се въртят в омагьосаната въртележка на ежедневието, като редуват работа със сън и хранене. Въртележката се върти толкова бързо, че нямаме време да осъзнаем къде и как сме изгубили смисъла… някъде по пътя сме изгубили вкуса и цветовете на радостния живот. Чудим се защо правим всичко „както трябва“, а ни липсва усещане за хармония…   

Синдромът на прекалената сериозност „краде“ щастието, смеха и забавленията от живота ни. Превръща ни в посредствени, скучни и мрачни хора, забравили, че душите ни се хранят с радост и любов.

Всяко дете си мечтае за забавни родители, които са способни да се търкалят по пода докато играят с децата си, да скочат с дрехи в басейна и да пеят с пълен глас докато шофират…  Детето в нас също си мечтае  поне понякога да бъдем малко луди и да излизаме от очертанията.

Време е да реабилитираме радостта, смеха и забавленията в живота си. Да си позволим да изразяваме свободно чувствата си и да живеем както ни харесва, а не както са ни учили, че „трябва“. Да си разрешим да бъдем безгрижни и дори понякога по детски несериозни, да си позволим да изключваме „важните“ проблеми от ума си поне за известно време.

Да разрешим на децата си да поиграят, независимо колко имат да учат, да си позволим в почивните дни повече да се забавляваме и дори малко да помързелуваме. Да си позволим. когато не ни се готви, да си поръчаме пица и когато се чувстваме много уморени, да си дадем пауза, защото в крайна сметка нищо не е по-важно от това да се чувстваме добре. 

Едно от правилата на живота, което децата знаят, но повечето възрастни са забравили е, че колкото повече се радваш на живота, толкова по-хубав става той.  

„Времето, което ти е доставило удоволствие, докато си го губил, не е изгубено“

Джон Ленън

Още публикации