Страхът от мнението на другите. Границите на нашата автономност

Един от най-силните ни страхове, които пречат на щастието, успехите и любовта, е страхът от мнението на другите. Повечето хора прекалено много се влияят от оценката на околните, което им пречи да живеят живота си по начина, който им харесва.

Представата ни за света и живота се създава още от най-ранно детство – под влияние на родителите ни, на това, което ни се случва и което наблюдаваме. Постепенно си създаваме определени убеждения, несъзнателно си въвеждаме правила и забрани, очертаваме си граници. Впоследствие всичко, което не се вписва в нашите представи и граници, смятаме за ненормално, неморално, неприемливо. Склонни сме да се възмущаваме и осъждаме другите, ако не се съобразяват с правилата, които повечето хора са приели. Приемаме, че „мнозинството” винаги е право. Затова и повечето хора толкова много се притесняват от общественото мнение, за много хора то е решаващ фактор при вземане на решение. Само че колективното съзнание е инертно и консервативно. То израства благодарение на „лудите глави”, на „бунтарите”, които си позволяват да му противоречат. Хората, които предпочитат да са щастливи, а не нормални, преместват границите на нормата…

Колкото по-ниска е самооценката ни, толкова повече мнението на другите ще определя живота ни.

Нашите избори ще бъдат направени от другите. „Другите” най-често са родителите, близките, приятелите или някакви авторитети.

Травмите в детството и начинът на мислене, който са ни предали родителите, имат съществена заслуга за програмирането ни по един или друг начин. Страхът от авторитети ни се внушава от малки. Някои деца развиват дори невроза от този страх. При много от тях той ще остане през целия им живот и винаги ще се намира някой, от мнението на когото да се страхуват.

Имам приятел, който се страхуваше да се ожени за жената, която обичаше, защото тя нямаше необходимото образование, за да бъде одобрена от семейството му.

И приятелка, която откакто навърши 40, не смее да си купува никакви младежки и цветни дрешки, за да не я помислят за инфантилна. Защото иска да се впише в етикета, който обществото е създало за 40-годишната жена. С думите „Не ми отива на възрастта”, тя доброволно се отказва от това, което ѝ харесва.

Често се въздържаме от емоционални реакции, когато сме гневни, „за да не чуят съседите”. Защото от малки са ни внушили, че гневът и скандалите са нещо компрометиращо. Преглъщаме, тъпчем се с отрицателна енергия, докато не експлодираме някой ден.

Повечето хора правят ежедневно компромиси с истинските си желания, за да поддържат изкуствения си образ пред другите.

  Разбира се, ние, хората, сме социални същества и е нормално да се съобразяваме и приспособяваме в някаква степен към околните.

Но къде е границата на нашата автономност?

Ако не се съобразяваме изобщо с обществото, то ще се опита да ни отхвърли. Ако се съобразяваме прекалено много, ще ни смачка и обезличи. Как да разберем кога мнението на околните е полезно за нас и кога започва да ни вреди?

Отговорът е във въпроса „В коя посока работи чуждото мнение?” Дали ни подтиква към развитие или ни ограничава, дали ни вдъхновява и подкрепя или ни внушава страхове и ни демотивира.

Когато непредубедено подходим към чуждата гледна точка и успеем да вникнем в нея, тя наистина може да ни обогати. Но е особено важно да приемаме съвети само от хора, които са доказали с живота си тяхната ефективност.

Възрастта не може да бъде гаранция за мъдрост. Щастието и успехите обаче могат.

Ако един родител е неудовлетворен от живота си, съзнателно и несъзнателно ще внушава същата нагласа у децата си. Колкото и да ги обича всъщност ще работи против тяхното щастие.

Всички негативни, подриващи самочувствието ни и вярата в собствените възможности оценки на другите, са вредни за нас и имаме пълното право да не ги приемаме.

Всички ограничения, които другите се опитват да поставят в личностното ни развитие, всички опити да се навлиза в личното ни пространство и да се ограничава свободата ни на избор, са вредни. И имаме пълното право да не ги приемем, дори да са от родители, любими за нас хора или авторитети в обществото.

Да не приемем чуждото мнение, не означава, че не уважаваме другите. Означава, че уважаваме себе си и вярваме на собствената си преценка.

Понякога нараненото ни его пречи да приемем истински ценните съвети от околните. Обидчивостта е признак на ниска самооценка и комплекси. Тя „затваря“ ума ни. Ако сме успели да развием положителна нагласа към себе си и към другите хора, колкото и да е язвителна или саркастична критиката към нас, няма да успее да ни нарани. Защото ще осъзнаваме, че кривите огледала са криви – преувеличават и изкривяват. И все пак са огледала, заслужава си да се вгледаме внимателно и да потърсим нещо ново за себе си като информация, която може да ни помогне да се усъвършенстваме и развиваме.

Всичко, което ни дразни, по някакъв начин ни кара да разширяваме гледната си точка.

Това изобщо не означава, че трябва да го приемем. Но пропускаме важна информация, ако не се замислим. Информация за нашите предразсъдъци, за нашите страхове, комплекси и ограничаващи убеждения.

Често когато не се поддаваме на чуждо влияние ни обвиняват в проява на инат. Разликата между ината и упоритостта е, че едното ни дърпа назад, а другото напред.

Зад ината винаги стои страхът от промяна, страх от излизане от зоната на комфорт.

Инатът е знак за наличието на болезнени комплекси, страхове и натрупани обиди, които създават стремеж към самоцелно себедоказване. Инатът ни пречи да откриваме ценното в мнението на другите и да се развиваме. Често е неосъзнато разрушителен.Характерен е за егоизма за разлика отупоритостта, която е проява на любовта към себе си. Разликата между егоизма и любовта към себе сие, че първото е продиктувано от негативни, а второто от положителни убеждения, мисли и чувства.

Упоритостта, за разлика от ината, е самоувереност, вдъхновена от мечтите ни. Упоритостта не е нетолерантност, а независимост. Тя е знак за висока самооценка, осъзнатост и самоуважение. Упоритият човек изслушва спокойно всички гледни точки, склонен е да приеме конструктивни предложения, но в крайна сметка прави само това, в което е убеден.

Когато обичаме и уважаваме себе си, не сме зависими от мнението на другите, а това прави живота ни качествено различен.

Натискът на роднините

Пречещи убеждения:

Задължен съм на родителите ми, че са ме създали и отгледали, и трябва да се съобразявам с тяхното мнение, дори да не ми харесва.

Нямам достатъчно житейски опит, за да вземам сам решенията за живота си.

Здравето и щастието на родителите ми зависят от мен.

Най-близките хора могат най-силно да ни наранят – и обикновено го правят с добри намерения. Но само от нас зависи дали ще позволим това да се случи или не.

Историята на Ромео и Жулиета продължава да се повтаря и в наши дни. Все още има родители, които си позволяват да объркват съдбите на децата си. Водени от своите страхове и предразсъдъци, немалко майки и бащи воюват срещу любовта на децата си, срещу мечтите и приятелите им, отнемат им радостта от живота, отнемат им правото на избор, правото на собствени грешки и уроци. Родителите могат да бъдат огромно изпитание за децата си, както и най-добрите и подкрепящи приятели. Зависи доколко са духовно пораснали и осъзнати.

Факт е, че психотерапевтите непрекъснато се сблъскват с опустошителните резултати от психическия натиск на роднините. Много хора затъват в депресии и автоагресия поради неспособността си да устоят на роднинската преса. Понякога двама или трима се съюзяват срещу един и го подлагат на изключително тежки изпитания.

Родителската манипулативност обрича децата на инфантилност и нещастие. Един от най-нечестните начини на манипулация е родители да изнудват децата си, плашейки ги със здравословните си проблеми. Чувството за вина, което създават у децата си, ще руши хармонията им през целия им живот.

Тези родители, които са твърдо убедени, че са по-мъдри от децата си, обикновено не са. Наистина мъдрите родители не се налагат, не манипулират, вярват в способността на децата си да се справят в трудни ситуации. Вярват в изборите и мечтите им.

Нашите роднини могат да бъдат изпитание или благословия, в зависимост от това дали ни обичат условно или безусловно, в зависимост от степента им на духовно развитие и убежденията им.В крайна сметка само ние определяме доколко ще допуснем да се месят в живота ни. Всеки има право на собствени решения. Както и всеки е отговорен за собствената си хармония и щастие.

А вие какви роднини сте?

Още публикации